Утро

Автор: Кирила Иванова

6. Б клас, ОУ "Александър Георгиев - Коджакафалията"

 Утрото и аз бяхме на последната тераса. От върха на хотела двамата с него имахме чувството, че ще паднем в морето… Задуха лек приятен вятър. Чайките отвориха гладните си гърла и заграчиха с до болка познатия си тембър, трениран с години. Каква неостаряваща и неомръзваща мелодия. Много далеч от нас – чак на отсрещния бряг, а усещахме топлия пясък, огрят от жаркото слънце, сякаш стъпвахме в него. И вълните чувствахме, неутихнали още от предния ден, заливащи половината от морския бряг. Перлено белите мидички… и тях си представяхме. Морето ги беше измило. Невероятни са: уж мъртви, а каква красота… Докато бяхме заети със себе си, все повече събудени хора превземаха другата свободна част от брега… За какво ли си мислят в този миг – учудени гледахме двамата…

– Ще нарисува ли някой всичко това? – попитах.

  Последва мълчание.

– Моето време изтече. – каза утрото и полеко започна да слиза надолу по скалите.

– Довиждане! Обещай ми, че ще се видим отново – помахах му аз.

  После последва керван от коли, криволичещи като пияни по пътя отдолу под мен.

– Май и те са красиви – помислих си аз.

  Обяд е. Времето започваше да става все по-топло, а слънцето огряваше все по-силно. Денят беше опънал огромни чадъри на отсрещния бряг. Там хората спяха на сянка.

  Пак под мен едно момиче беше сложило лист на статива и се готвеше да улови и сложи върху му морето и огненото слънце…

  Старият град очакваше залеза, за да излезе и се разходи по тесните криволичещи край брега улици…