Потъналите спомени

Автор: Данаил Михов

6. Б клас, ОУ "Александър Георгиев - Коджакафалията"

  При гледката на ръждясалия кораб се стъписах. Това беше корабът, на който бях работник повече от двадесет години. Заедно с още двадесет и седем човека ние бяхме екипажът на този нефтен танкер. Нашата задача беше да пренасяме нефт от едно пристанище до друго. На всяко пристанище трябваше да помагаме на кранистите – да ги насочваме към нефта. После натоварвахме контейнерите с пълните с нефт барели и ги превозвахме до базите. Пътуването от едно пристанище до друго беше безгрижно. Играехме на карти, пеехме песни, разказвахме си истории или просто се излежавахме по палубите на кораба. През това време станахме приятели и всяко пътуване си беше забавно и очаквано с нетърпение.

  Беше поредното ни пътуване. Морето беше спокойно, по небето нямаше дори облаче. Изведнъж вятърът задуха много силно и мощни вълни разклатиха кораба. Случваше се често и никой не обърна особено внимание. Капитанът обаче извика, че не е на добре. Погледнах в посоката, която сочеше, и видях побелелия хоризонт. Идваше силна буря. Трябваше бързо да застопорим още по-здраво контейнерите с нефт. Не беше нещо ново, макар да не се случваше често. Докато слагахме по-здравите въжета, се чу вик на някой от екипажа. После се чу силен удар. Единият контейнер се бе отворил. Това вече не се беше случвало преди. Аз се паникьосах заедно с голяма част от екипажа. Капитанът се опитваше да изправи кораба, за да съберем барелите, но не се получаваше. При една от вълните някои от барелите се разляха. Точно тогава небето се разцепи от ярка светлина. Въпреки съоръженията на кораба мълнията удари палубата. Аз, като видях това, скочих в една от спасителните лодки и я освободих от стената на кораба. Виках с пълно гърло приятелите си. Петима от стоящите наблизо успяха да се качат в лодката и започнахме да гребем с всички сили възможно най-далече от кораба. Знаехме, че нефтът е силно запалим и очаквахме неизбежния взрив. Точно тогава видяхме как гигантска вълна залива кораба. Взрив нямаше да има. Веднага обърнахме лодката в обратната посока. Но след вълната корабът вече не беше там. В този момент ни връхлетя нова ужасна вълна и преобърна лодката ни. Спасих се по чудо. Другите сякаш бяха изчезнали. Неясно как лодката също беше здрава. Гребах три дни, докато стигнах до брега. Спасителните екипи вече бяха задействани. Разказах историята си на бреговата охрана. Потвърдиха най-големия ми страх, че съм единственият оцелял.

  Сега в музея виждам кораба, ръждясал, но цял. Бях шокиран и всичките ми спомени се завръщаха. Знаех къде е всяка една каюта. Къде са били спасителните лодки. Къде са стояли контейнерите и как го е ударила вълната. Някои части бяха счупени, но си личеше къде са били. Хората го мислеха за ужасен инцидент, за мен беше трагедия и огромна загуба. Корабът беше дълъг 267 метра и широк 60 метра. Ръждата го изяждаше, но аз го чувствах все едно съм на него.

  Обърнах се към директора на музея и му разказах за случката. Той разбира се знаеше историята. Каза ми, че съжалява за това, което съм преживял, но се радва да се запознае с единственият пряк свидетел на събитията. Предложи ми да ми да направим срещи с посетителите на музея, на които да разказвам историята на кораба. Все още се чудя дали да приема…