Когато младостта срещне мъдростта

Автор: Радослав Иванов

6. Б клас, ОУ "Александър Георгиев - Коджакафалията"

  Красиво пролетно утро танцуваше на морския бряг. Наближаваше 24 май и лятната ваканция надничаше крадешком. Бе все още студено и пусто, липсваше суетата на плажуващите хора.

  Откакто се помня, половин година живеем в Бургас, а останалото време прекарваме в Созопол, родителите ми работят там. Познавам всичко в този град – морската градина, красивите плажове и скалистите брегове на старата част. Един ден се отскубнах незабелязано от вкъщи и тръгнах без път и посока. Вместо да мина по тесните улички, както обикновено правя, се озовах на старото и пусто по това време пристанище.

  В далечината съзрях малка лодка. Приближаваше към кея. Бе вехта, издраскана, почти не личеше цветът на боята – общо взето в доста окаяно състояние, а в нея – стар рибар. Любопитството ме подтикна да изчакам и да разбера дали е хванал риба. Той също ме забеляза и се насочи право към мен. Погледите ни се срещнаха, докато привързваше лодката към стария пристан.

  Първо ме нахока, заразпитва ме кой съм, накъде съм тръгнал и защо съм сам. После се усмихна широко, а очите му заблестяха с цветовете на слънцето и морето. Не изчака моя отговор, а възкликна:

– Не знаеш, разбирам те, та нали и аз съм бил дете. Правех същото това, което и ти сега. И сякаш с гласа на морето заразказва старият рибар истории от почти изминал живот. Думите му звучаха като заглъхващо ехо от прадалечни векове. Истории за самотен бряг и море, за срещата с голямата любов и как тя, любовта, отнесла сърцето му в дълбините… Далеч, далеч от женските ръце… Сълзи проблеснаха в очите му и промълви:

– Отиде си тя.

  Помълча за миг, вдигна поглед към небето и ръката му направи кръст. После пак се усмихна и продължи да разказва за морето. Там, където се е срещнал с много хора, някои напълно непознати, а други – добри приятели. За хиляди младежки приключения, лудории, безгрижни игри и безгранична свобода. Разказваше и ту се смееше сам на спомените си, ту ръсеше сериозни мъдри слова и съвети.

  Погледнах към морето, а то бе хармония от искряща водна стихия, обсипана от бели дантели – подскачащи игриви морски вълни, върху които слънцето рисува цветове.

– Внимавай! – продължи рибарят – Понякога е грохот и сила, която помита всичко от брега. То е душата на моряка и поета. Много мечти съм споделил с това море, смял съм се, плакал съм на този бряг, крещял съм от гняв, а звуците на морето превръщаха виковете ми в песен.

  Не спираше да говори този рибар и все разплиташе пробити мрежи. Усетих, че си представям какъв е бил като млад. Не бе вече стар и прегърбен, косите му не бяха посивели, нямаше я избелялата моряшка фланелка, липсваше и шапката от стар вестник, бе млад, висок и силен, а къдрици се спускаха по скулестото му лице. Но очите му… очите бяха все същите – искряха с цветовете на морето, красиви и добри. Зачудих се дали това е представата ми за малкото рибарче и „момчето, което говори с морето“.

  Кое ме караше да го слушам, да продължавам да стоя на този морски бряг с него. Дали възпитанието или кратките историите, които вълнуваха душата ми, разказани от стария рибар?

  Прибрах се у дома и продължавах да мисля за тази странна среща. Споделих накратко с мама, а тя ме погали нежно и рече:

– Това, момчето ми, е първата среща на твоята младост с мъдростта на вековете.

  Рибарят се казваше Бай Коста …